Goldman Sacs (част II)

През ноември 2009 г анализаторите от Elliott Wave International Steven Hochberg и Peter Kendall отправиха предупреждение, че водещата инвестиционна банка Goldman Sachs може да има проблеми с регулаторните органи на САЩ и да бъдат обвинени в конфликт на интереси. Днес публикуваме превода на втората част от техния анализ, а през следващите дни търсете (част III).

Въпреки внимателното обгрижване, репутацията на Goldman започва да се разклаща със спада на цените в периода 1969-1970. Когато пропада железопътната компания Penn Central Railroad, става известно, че Goldman разпродават по-голямата част от своите вложения в тях, преди банкрута им през Юни 1970. Това е още един пример за смяна на стандарта, тъй като клиентите на Goldman са институции, които търгуват на обещания. Те би трябвало да знаят за високия риск от провал, тъй като акциите на железопътната компания са спаднали почти 90% на финала.

Когато вълна IV от cycle degree достига дъното си през Октомври 1974 (S&P; виж историческата графика в част I), и съдебните заседатели се произнасят, че Goldman “са знаели или е трябвало да знаят”, че железниците имат проблем. Но компанията Goldman Sachs оцелява след тази негативна присъда и се развива бързо по време на бичия пазар на вълна V, която започва в началото на 1975 г.

ГСпоред графиката, възходът до 2007 г. е бил стремглав. В този период Goldman “се преустройва” като “риск-поемащ възложител.” By 1994, Goldman Sachs: Културата на успеха (от Lisa Endlich) в нея се казва, че компенсационните политики толкова са се насочили към поемането на риск, че един вицепрезидент отбелязва: “Всички бяха решили, че те ще търгуват с недвижими имоти.” През тази година фирмата претърпява първата си капиталова загуба от десетилетия, при волатилните цени на акциите, но след година Великата Финансова Мания поема с пълна сила и апетита за риск на Goldman се засилва с този на инвестиционното общество.

През 1999 г., последната от 200 годишния бичи пазар на supercycle degree, Goldman Sachs става публична компания по подходящия начин – последната голяма партньорска организация, която го прави. Както се казва по това време в Elliott Wave Theorist на Bob Prechter, “Някои от най-съмнителните кеширания са дошли от брокерския сектор, който има дълга история на посягане към парите, когато наближи връх.”

Партньорстовото отбелязва, че през Май 2006, когато разпродажбата на рискови финансови инвестиции е в най-последните си стадии, Goldman имал “най-големият апетит и капацитет да поема всякакви рискове, със своите способности да отдава веществен капитал.” И докато другите фирми биват ужилени от възникващото прехвърляне на риска, Goldman печели от откриване на къси позиции на жилищнокредитните пазари, като прехвърля риска на своите съперници. Фирмата печели $11.6 милиарда през 2007 г., повече от Morgan Stanley, Lehman Brothers, Bear Stearns и Citigroup взети заедно. Merrill Lynch губи $7.8 милиарда през тази година.

Една друга бича инициатива обяснява относителната сила на Goldman от 2007 г. Тя започва от назначаването на бившия секретар на Хазната на САЩ, когато Dow отбелязва връх по време на III-та вълна от цикъла през 1968 г. (виж графиката в част I). Това е първият набег на фирмата на високо правителствено ниво на САЩ. По време на V-та вълна, изтичането на мозъци сменя посоката си и стяга веригите, като висши фигури регулярно се местят от Goldman към Вашингтон. Този процес отчасти е бил спомогнат от политиката на Goldman да изплаща отсрочените компенсации на всеки един партньор, който приеме важна позиция във федералното правителство.

През Май 2006 г., Henry Paulson, председателят на Goldman, напуска и става секретар на Хазната. По време на V-та вълна и последиците от нея, когато все повече се разичита на правителството като купувач от последна индстанция, тези връзки се оказват много ценни за Goldman.

Друго развитие от последната фаза на цикъла е цялостния стремеж на Goldman по-скоро да упражнява, отколкото да избегне конфликтите на интереси. От 50-те до началото на 80-те години на 20 в., управниците на Goldman старателно избягват дори възприятието за конфликт на интереси между позициите на фирмата и тези на клиентите си. Лидерът на Goldman в момента, Lloyd Blankfein, “прекарва значителна част от времето си в управление на конфликтите – било то истински или вероятни” казва Blankfein, “Ако по-големите клиенти – правителства, институционални инвеститори, корпорации, и заможни семейства – смятат, че могат да се доверят на нашата оценка, ние ги приветстваме да ни сътрудничат и да ни споделят успеха.”

Тази стратегия се отплаща богато през 2008 г. когато Henry Paulson, който все още оглавявал Хазната, спомогнал за стъпката на данъкоплатците, за да спаси Goldman. Според статията Панаир на Суетата от Andrew Ross Sorkin, Paulson е подписал писмо за етика, в което се съгласява да не взема страна по всички въпроси, свързани с Goldman. През септември 2008 г., обаче, Paulson получава писмен отказ, който му позволява “да помага на Goldman Sachs”.

Може би най-важните интереси на Goldman са в синхрон с националните, но при бойната атмосфера на следващото падение в обществените настроения, сме сигурни, че гласоподавателите няма да погледнат така на нещата. Също така, потенциала за забогатяване изглежда е преодолял ключовия играч. Последните заглавия показват, че бившият председател на Goldman Sachs, Stephen Friedman, е договорил „тайната сделка”, от която се изплащат на Goldman Sachs $14 милиарда за кредитни неустойки от банкрута на AIG. Той е направил това като председател на Нюйоркския резерв, докато също така е служил на борда на Goldman Sachs.

Очаквайте продължение.

В статията са използвани материали от Elliott Wave International.